Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2012 23:06 - философски пъзел
Автор: denica1 Категория: Забавление   
Прочетен: 1510 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Философският пъзел

 

Учени от Федералния институт за геодезия и суровини провеждат редица изследвания, за да разкрият тайните на потъналия континент Атлантида. На 17 декември ще се проведе среща с ръководителя в областта на аерогеофизиката Клаус Петер Зенгшийл. Там учените ще разпределят задачите и ще обсъдят детайлите. Предполага се, че потъналият остров се намира на северозапад от Турция, на запад от Чанаккале. Експедицията се базира на идеята на геоархеолога Еберхард Цангер, че Атлантида всъщност е Троя. Някои смятат това за безсмислица, други го намират за „гениална хипотеза”. Федералният институт за геодезия и суровини ще доказва хипотезата му със специализирана техника – магнитометър и детектор за гама лъчи с плътни кристали. Институтът разполага с най-модерна измервателна техника – уникален индукционен уред, сканиращ до 150 метра дълбочина. От хълма на Троя с него може да се обхване един квадрат от 13-14 км. Своевременно от Хановер ще наблюдават търсенето на пристанището на Атлантида, което според Цангер е затрупано от метри плаващи пясъци. Първо трябва да транспортират до Измир тежката техника, контейнерите керосин, изчислителната техника и четиритонния хеликоптер. Проектът по търсенето на „свещения остров” не е толкова учудващ. „Историческата ядка” на историята за Атлантида ще бъде дискутирана от специалисти по стара история, археолози, професори по философия.

Легендата, образец за човешката утопия сега изживява своя Ренесанс в науката. Срещу дебата е всяка дума на гръцкия философ Платон, от папируса, датиран отпреди 2360 г. (427 – 347 г. пр. Хр.) Античният автор описва една суперсила – бронзови оръдия, терми и бойни колесници, изведнъж потънали в тинята преди 11 500 г. Благодатната почва давала на атлантите изобилие от хранителни продукти и благовонни масла, а с другите държави те търгували медни и сребърни руди. В храма на Посейдон, където кралски бикове били пренасяни в жертва, са се провеждали съдебни заседания. Крепостните стени били добре укрепени и блестяли на слънцето. Народът ходел на хиподрума и се наслаждавал на „излишък от несметни богатства”. Кораби, натоварени с подправки, керамика и ценни руди гребяли през каналите на града. „Какво са Елдорадо и гробът на Александър III пред този земен ултиматум на скритостта?” възкликва философът от Касел, Улрих Зонерман. Войски от фантасти и поколения изследователи на древността са се занимавали с Атлантида. Особено Платон отстоява истинността на твърденията си. „Не е измислена история, а историческо предание, наистина случило се, съвсем странно, но вярно.” казва Солон, законодателят, който научил тази история в Египет.

Учените вече не вярват на тези уверения. Те смятат текста за измислица и политико-философски мит. „Изобретяването на Атлантида е най-гениалното творение на Платон”. Тюбингенският специалист по стара философия, Томас Сцлецак се пита дали атлантите са сновяли с хеликоптери над древните камъни. Планина от догадки тегне над легендата. През 50-те философът лаик Ото Мук смело конструира един пракотнинент около Азорските острови, който на 5 юни 8 498 г. пр. Хр в 13 часа е бил унищожен от метеорит. Или от атомна бомба, както разказва младият писател Мартин Фрекса. Преди около 100 000 години, в каменния век е съществувала високо технологична нация с хеликоптери и телефони, луда по звездобройство и перални. Според антропософа Рудолф Щайнер, атлантите са плавали до Каспийско море и Бразилия, където са станали „културни герои” – научили хората да четат и пишат, да използват различни технологии. Пирамидите на маите, Стоунхейндж, Сфинкса, почти всички културни паметници са строени от атлантите според Игнатиус Донели, изследвач на Атлантида. Херман Вирт, избран през 1935 г. за директор на научно-изследователско дружество, създадено от Хайнрих Химлер, твърди, че предците на немците са разполагали Атлантида в Гренландия и именно оттам е възникнала арийската раса. Ханс Хьобигер изказва хипотеза, че Атланитда се е намирала в Андите и е била засипана от падащи луни – Хитлер бил добре запознат с това твърдение. Над 50 места, разпределени по целия свят са дискутирани като потенциални места за Атлантида. Източна Прусия, Саргасово море, където въпросното царство на светлината вероятно е изчезнало – всички страдат от носталгия по Атлантида.

Едва миналата пролет Джон Блашфорт-Снел, шейсет и деветгодишен кралски офицер и основател на английското общество за научни изследвания, посочва Титикака и лодките с глави на дракони при индианците тиванако. Той изминал 300 м по река Деагуадеро до езерото Попт. Снел разглежда измрялото индианско племе Тивианаку като атланти от Андите, които са предприемали пътешествия с кораби и са снабдявали египтяните с кокаин и тютюн. На приключенеца му липсвали доказателства, но са съществували не само фантазьори, но и големи духове, които са повярвали на „божествения Платон”. Шопенхауер, Чарлз Дарвин и Александър фон Хумболт също смятали сведенията за Атлантида за автентични. Признати археолози като Адолф Шултен, откривател на древната столица Нумантия, копаели с лопатата, за да намерят приказното царство. Всичко напразно. Няма открита следа, нито парче керамика. Въпреки това днес изследователите отново продължават да размишляват над изпълнените с тайни папируси. Те се надяват да успеят да очистят името на Платон, големия атински мислител, от стигмата на лъжата.

Според Юрген Зеер от немския археологически институт в Истамбул, в легендата има 10 – 50 % истина. „Платон ще да е преписвал от стари исторически източници”, смята специалистът по стара история от Гьотинген, Густав Адолф Лееман. Класическият филолог от Хайделберг, Хервиг Хьобел Гьоргеманс е убеден: „Платон не си е изсмукал тази история от пръстите.” Тази еуфория получава тласък от фронта на археологическите разкопки. Под лопатите на археолозите в най-ново време се откриват чудеса на възраст до 5 000 г.  и те придават на ръкописа полъх на реалност.

Дълго време преданието на Платон се смятало за невероятно, защото според него атлантите са изглеждали като свръхчовеци. „Всеки остров, казва гръка, бил изкуствено напояван, имал е вътрешно пристанище с изкопи, в които да може да плуват кораби”. За да се захранва изкуствено пристанището със сладка вода, били отклонявани цели реки. Сега става ясно, че всичко това е немислимо. Изследвания от Лайхвайс института на университета в Брауншвайг са намерили в културите на стария ориент извори, пристанища и колосални водни съоръжения, но мащабите им са значително по-малки от описаните в легендата за Атлантида. Още 3 000 г. пр. Хр. фараон Менес построил 400 метра дълъг бент от бели, дялани камъни, преградил реката Нил и построил язовир. Така принудил най-дългата река в света да заобиколи Мемфис от южната страна. Още по-впечатляващи са постиженията на народа на Урарту в Анадола. Те като къртици копаели под земята тунели в скалата, за да пренасят подводни води. Някои тунели с височина на човек са с дълги 90 км. Разгърнатата дължина на целия лабиринт според Гарбрехт е по-голяма от разстоянието между земята и луната.

В Египет, Шумер, Вавилон, Микена – навсякъде археолозите се натъкват на приказно големи проекти, издигнати дълго преди ерата на Класическа Гърция от времето на Омир и Платон. Още през Средното царство, фараоните са се опитвали да направят обработваема земя от неплодородната пустинна долина Фанюм (1800 кв. км). Водата за изкуствения оазис течала по 100 м широк канал, отбит от Нил. Вавилонският цар Хамурапи (1728 – 1686 г. пр. Хр.) направил мрежа от язовири и канали, минаваща през цялото му царство. „Това са канали, спрямо които римските акведукти изглеждат като детска играчка” твърди любекерският инженер по водоснабдителните съоръжения Хенрих Фаалбуш. Пред град Пилос, археологът Цангер открил изкуствено повдигнат плавателен канал. Това е най-старото пристанищно съоръжение на Европа. Датира от 15 век пр. Хр. То е притежавало специален механизъм за почистване на морското дъно с изпомпване на вода, с цел да се предодврати засядането на корабите.

Като има предвид пълната картина на новите археологически събития, Йоханес Кнаус, ръководител на водните съоръжения в Обернах, Бавария, предлага друго четене на текстовете на Платон: „Пристанищните съоръжения на Атлантида не са нереални. Такова нещо наистина е съществувало.” „Ние изключително много подценяваме древността.” – обобщава хидроинжинерът Хардбрехт. Резултатът на разкритията от бронзовата ера до 1 200 г. пр. Хр. е „изглежда, че стандартите за водната инфраструктура не са могли да бъдат достигнати дори 1 500 г. по късно, от римляните.” Точно тези подвизи пораждат съмнения у учените. Но дали преданието за Атлантида не крие в себе си отломки от историческа истина. Наистина ли не е история, а легенда, в същността на която има и факти, както твърди филологът Георге Манс.

Също и при ключовата дума металургия, преданието за Атлантида успява да спечели достоверност. Като пример за върховно величие и разкош, Платон описва главния храм на града. Покривът му бил покрит с люспи от злато, около града се издигала метална стена, „есенцията на показността”, според инсбургския изследовател на старата история, Райнхолт Бихлер. В своята книга той твърди, че внимавал много с оценката си, защото хората от бронзовата епоха притежавали неизвестни досега способности при обработката на метали. Може да разгледаме например откритието, направено от археолога Едгар Пуш. Той копае в царската столица на фараон Рамзес II, 1271 – 1209 г. пр. Хр., в делтата ва Нил. Според египетски химни резиденцията е била с градски врати от фаянсови плочки и с позлатени улици. Стигналите до нас химни не преувеличават. Преди няколко седмици, малко преди края на археологическия сезон, Пуш се натъкнал на централния дворец на божествения фараон от Нил. И фактически групата археолози е разчистила 180 кв. м. под, позлатен с блещукащо злато, като използваните методи за позлатяване възхищават учените. Строителните майстори на фараона вземали златен прах, фин като пудра захар, и го смесвали с прясно стрит варовик. С тази паста покривали пода. „Една много щадяща материалите технология. По този начин е било възможно да се позлатят огромни повърхности без много разходи.” твърди Пуш.

Ученият от Хилдесхайм вече не мисли, че историята на Платон за град с блестящи зидове е измислица. „По принцип сведенията на Платон за употребата на метали от него време съвпада с новите открития.” И сега можем да разгадаем още един важен детайл от текста за Атлантида. В изгубеното царство според легендата ковачите пазели един странен материал с огнен блясък – орихалкос. „За нас днес – пише Платон – тази руда все още е само едно име.” Безброй много фантазьори са търсели забележителното вещество. Антропософът Щайнер предполагал, че зад тази дума се криело „ракетно гориво”. Други виждали в орихалкос светещ кехлибар и затова предполагали, че Атлантида е в Балтийско море. Само Перника, шеф на катедрата по археометалургия във Фрайберг, Саксония, е претърсил всички антични писания за думата орихалкос и е категоричен, че материалът със сигурност е месинг. Перника изхожда от това, че сплавта е открита за пръв път около 2500 г. пр. Хр. Методът е сложен, калаят трябва да се свърже с медта в специално конструирани пещи с приток на въздух. Известни са били ковачите на орихалкос от Андейра, място, отдалечено на 80 км югоизточно от Троя. Гърците от времето на Платон не можели да произвеждат сплавта. „Едва римляните, казва Перника, започнали отнова да произвеждат месинг в годините около новата ера.”

Сега вече многото отделни парченца оформят една мозайка. Колкото по-впечатляващи са всички тези нови открития, толково по-вероятни изглеждат твърденията на Платон и толкова по-малко отговори имаме на двата основни въпроса – „Къде е била Атлантида?” и „Как е потънала?” Най-старите язовири от дялан камък на Египет са на 5 000 г. Изкуственото произвеждане на месинг е отпреди около 4 000 г. Но Платон датира потъването на Атлантида към началото на последната ера, преди 11 500 г. По това време на континента във всички случаи са се скитали само примитивни номади. Земеделието и строенето на къщи все още не били открити. Географските данни също не съвпадат. Още през 1947 г. шведският океанолог Ханс Петерсон заявил, че „разположението на Атлантида в Атлантическия океан е геоложки невъзможно”. Острови като Азорските или Канарските не са останки от праконтинент, а са издигнати на морското равнище от подводни вулкани. Точно тази липса на координация относно време и пространство определя съвременното възприемане на писанието за Атлантида. Предимно учените-хуманитаристи приемат, че скептическото им отношение е потвърдено. Почти едногласно провъзгласяват историята за измислена. Но междувременно сред лингвистите и преводачите се твърди, че „разказът на Платон е най-костеливият орех на философската литература” както казва Волфганг Бернард от университета в Рощок. Вече от няколко месеца специалистът по стара филология се намира на херменевтическа екскурзия през текста за Атлантида. Пред него се отваря пропаст: „В най-добрият случай човек може само да обикаля около проблема” казва Бернард отчаяно.

Основната причина за несигурността при разчитането на текста е, както Гьоргеманс го формулира „понятието за истинност”, с което борави Платон. Нима гръкът лъже нарочно? Слага ли като предпоставка това, че читателят ще приеме разказа му за безсмислица или наистина смята историята за автентична? Значението, което дават двамата участници в диалога за Атлантида – Тимей и Критий в събраните съчинения на Платон, не улеснява отговорите на тези въпроси. Новите творби – 30 ошлайфани диалога отварят нови пространства за разума. Тази планирана трилогия е трябвало да бъде манифестен природонаучен и космологически труд. В диалога Тимей гъркът смесва познанията на питагорейската медицина и познанията от неговото време в областта на психологията, физиолоията и астрономията като в речник, енциклопедия. Във втората част на Критий ученият говори за праисторията, една от любимите му теми. След това съобщава за Атлантида, но посредата на изречението диалогът е прекъснат. Незнайно защо творбата остава фрагментарна.

В своя текст, Платон запазва трезвия тон на хронолога. Самия себе си възприема като посредник. Той само предава това, което Солон е писал за Атлантида. Солон разказва как в храма на Нейт (египетска богиня на лова, войната и тъкането) на една стела е намерил източника си и след това е преписал историята от една свещена книга в пълен вариант. Този ръкопис бил предаден на Критий четири века по-късно. Тази рамка на повествованието има за цел да направи текста по-достоверен. Въпреки многото усилия, изследователите още не могат да достигнат до решение дали тя е истинна. Първият изследовател на текста Джон Дейвис съобщава, че Критий всъщност е бил наследник на Солон. В такъв случай предаването на ръкописа в рамките на семейството би било възможно. Сигурно е, че Солон е посещавал Египет през 560 г. пр. Хр. Държавникът акустира с кораба си в свободното пристанище Наукратис в делтата на Нил. Оттам са само 16 км до резиденцията на фараона в Сайс. Храмът на Найт „Пер-Анх” (дом на живота) е един от най-известните университети в Египет. Археолозите са намерили руините на училищни постройки. Около новата ера сградата била разрушена от римляните. Само някои храмови статуи са оцелели. „Без съмнение Платон представя един възможен начин за предаване на информацията.” – смята хамбургският изследовател на древността Хартвиг Алтенмюлер.

Позоваването на египетската мъдрост било обичайно в Класическа Гърция. Тълпи от учени ходели на поклонение в старата земя на Нил. Египет е едниствената култура, която без сривове е преживяла хилядолетия. Имало е много да се научи – в областта на медицината Египет бил на най-високо ниво. Също и по въпросите на математиката, философията и историята Египет се извисявал над другите държави в Средиземноморието. Всеки, който проповядвал новите научни открития в Гърция, ги бил научил в Мемфис или Сайс. „Гръцкото чудо”, натрупването на рационални чудеса от йонийските просветители се дължи предимно на пренасянето на знания от Египет. Така с лекота можем да придадем истинност на казаното от Платон. Той е първият автор в световната литература, който нарича земята „кръгла”. Много е вероятно също така и текста за историята на старата Атина да е изпълнен с умни наблюдения. Философът описва проницателно унищожението на околната среда. Неговите предци са изсекли горите за обработваеми площи. С годините почвата се изтощила след като плодородната почва била отмита от пороите. Платон се оплаква, че всичко, което е останало е „един гол скелет на земята”. Хидрологът Габрехт коментира: „Това е най-старото и във всички отношения правилно описание на ерозията в следствие на изсичането на горите.”

В този богат на факти контекст е представена и историята за Атлантида. Точно като в пътепис философът описва родния град на атлантите. Той назовава топографски детайли и подробности за дължината, ширината и дълбочината на корабоплавателните канали. Платон признава, че това звучи невероятно, но си спомня задължението си на хронист „Трябва да го съобщя както съм го чул.” Съвсем по друг начин се изразява Платон в диалога Протагор. „Там непрекъснато се усеща ирационалния момент.” твърди Гьоргеманс. Изглежда Атлантида не е „митос”, а „логос”. Възможно ли е всичко това да е само лъжа? Ако  да – тогава тя е измислена много ловко. Старият историк Бихлер определя творбата като „грандиозна фикция”. Негови колеги я наричат „най-голямата химера, създавана някога”.

Двадесет години по-рано Платон създава и „Политеа” – концепция  за идеалната държава. Може би е искал да й вдъхне живот чрез този мит, да не остане само фантазия. Така любителят на мъдростта може съвсем съзнателно да е подхлъзнал съвременниците си като е измислил една напълно нова форма за представяне на идеите си. Никога преди него човек не е представял измислица нарочно като факт. Гьоргеманс казва: „Това би било феномен.” В такъв случай консервативният теоретик на държавното устройство би бил и откривател на нов литературен жанр – утопичният роман. Скоро след смъртта на Платон писателят Теопомп грабнал перото и започнал да си фантазира за една отдалечена приказна страна Меропис.  Според автора в измислената страна живеели огромни животни, а хората били два пъти по-високи от останалите хора. Също гръкът Ямулос (3 век пр. Хр) бил вдъхновен от фантастичното предание. Той пише „Пътуване до слънчевите острови”. Там хората живеели поне по 150 години. Франсис Бейкън, Томас Мор, Томазо Кампанела продължават да развиват идеята за утопията в по-ново време. Що за ирония на съдбата – точно Платон, който ненавиждал поетите затова, че не говорели истината, да стане откривател на романа.

Атлантида е един проблем, който от 2 000 г. насам не може да бъде разрешен от историците на философията. Според тях Солон е бил този, който не е разчел правилно надписите в храма на Найт и основната му грешка е, че не е разбрал точно географските данни на египетските жреци. Затова грешно е локализирал случката в Атлантическия океан. Вместо това може да е ставало дума за Черно море. При думата остров също може да е допусната подобна грешка. Съответният йероглиф означава още бряг. Египтяните не правели голяма разлика между Егея, Мала Азия и Гърция. Всички, живеещи на север от Египет населявали островите в „голямата зеленина” – континента Европа. По същия начин датата 9 000 г. пр. Хр. Платон дава като дата за потъване на Атлантида. Приблизително толкова големи числа били давани за възрастта на Египет. Херодот казва, че Египет е на 11 340 г., а историкът Мането - на 11 985. Вина за тези данни носи жречеството от Сайс. Те давали много по-дълги списъци на властване, като например известният кралски папирус от Турин, който започва с царуването на цар Менес 2 990 – 2 966 пр  Хр. Според този папирус фараоните са управлявали стотици години. Възможен повод за това объркване може да е, че жреците са използвали смесица от слънчев и лунен календар. Дали и Солон не е бил подлъган от това разчитане. Нима трагедията в Атлантида е била само девет хиляди лунни фази назад във времето? Тогава годината трябва да се раздели на 12,37 и резултатът ще е че островът е потънал 1200 г. пр. Хр., в края на бронзовата епоха. В тази епоха вече според много историци разказът за Атлантида наистина би имал смисъл. Корабите на Атлантида, нейните бойни колесници и двуколки, копиехвъргачите – всичко това се вписва отлично в средиземноморската култура от края на бронзовата епоха.

Но къде се е намирала загадъчната държава? През 70-те години цикладският остров Санторин е изглеждал подходящ кандидат – цели три световни конгреса били посветени на тази хипотеза. В центъра на острова е разположен вулканичен кратер, който през 1450 г. пр. Хр. е разбил острова на парчета. Според един сценарий експлозията е била в състояние да породи приливни вълни с височина 300 м, които да достигнат Крит и да унищожат Минойската култура. Тази катастрофа може да обясни странния разказ на Платон. Но по-нови проучвания показват, че калдерата (срутен навътре вулкан – бел. пр.) на Санторин се е образувала доста по-рано. Изригването от времето на бронзовата ера е било повторно и с изхвърляне само на 20 куб. м пепел във въздуха е достигнало до Крит като съвсем малка вълна. С това хипотезата е опровергана.

Оттогава насам теорията на Еберхард Цангер се счита за по-значима, защото дава единствено по рода си конкретно положение за мястото на Атлантида и историята за приказната Троя. Двата приказни града са отразени в текстовете на много велики писатели. Атлантида е направила известен големия мислител Платон, а Троя е била възпята от поета Омир. И двата града имат общи черти. Градът на Платон разполага с флота от 1200 кораба, а флотата на Троя според Омир се състои от 1186 кораба. В Атлантида духа силен северен вятър, подобни бурни ветрове веят от Черно море към Троя. В Атлантида текат един горещ и един студен извор, а в Троя бликат два потока – единият „пуши като разпален огън”, а другият бил „студен като градушка” (Омир, „Илиада”). Възможно е подобни паралели да са случайност, но и рамката на действието в историята за Атлантида съвпада с реалната история на Троя по забележителен начин.

Някои староисторици изхождат от факта, че легендата може да се корени във войните на морските народи. В някои египетски йероглифни текстове има детайлно описание на това време. Могъщите народи на Ориента били изтикани от северните народи, които победили всички войски в региона около 1200 г. пр. Хр. В края на войната големи части от Средиземноморието опустели. Царството на хетите било разграбено, Кипър – разрушен, Микена – опожарена, гордите укрепления на Ливан – сринати със земята. Само Египет, който поддържал военната си мощ успял да спре разрушителната им сила. През 1180 г. пр. Хр. фараон Рамзес III предприел комбинирана атака по земя и море над чужденците от север. Разказът за победата е изсечен на голяма площ в храма в Мединет-Хабу. След кръвопролитните войни цялото средиземноморие се връща назад в културно отношение. Върлува глад, връхлитат природни бедствия – наводнения и земетресения. В гробовете от него време се появява груба варварска керамика. В Гърция дори има прекъсване на писмената традиция. Само в митове и легенди остава споменът за някогашните постижения в науката. Библията, Омировата „Илиада”, преданието за аргонавтите и митът за Херакъл все още смътно пазят спомена за някогашните приказни градове от бронзовата ера, с техните гигантски язовири и канали. Много археолози предполагат, че разказът за Атлантида е препратка към тези заличени суперцивилизации.

Платон вижда в Атлантида войстваща държава, чията имперска флота е в състояние да срази могъществото на Египет с един щурм. Атлантите са стигнали почти до Нил, когато Атина се намесва във войната и помага на фараона да отблъсне врага. Изведнъж пъзелът започва да се нарежда. Отварят се нови хоризонти за разчитане на смисъла. Професор Георгеманс смята, че съвпаденията между войните на морските народи и войната в Атлантида са значителни. Но как новината за катастрофата от бронзовата ера е стигнала до Платон? Цангер предполага по-директна връзка: „Платон ще да е държал в ръцете си записките на Солон. Само по този начин е можел да даде толкова подробна информация за загадъчната сплав месинг, за каналите и отдавна западнала цивилизация.” Според Гьоргеманс е възможен и друг начин, по който Платон да е получил информация за събитието. Непосредствено преди да напише своята история за Атлантида в Атина пристигнала египетска делегация. Египет по него време е във война и помолил за военна помощ срещу персийците. Военоначалникът Кабрий, приятел на Платон, бил поканен в Египет за преговори. За да подготвят планирания военен съюз, според Гьоргеманс, дипломатите от Нил са донесли със себе си стар текст за средиземноморските народи, който потвърждава братството по оръжие между Сайс и Атина, но разбира се, това е само предположение. Само с парчета история не можем да възстановим миналото.

За да разрешим гатанката за Атлантида е нужна фантазия. Много пъти древни предания, които историците са отхвърляли като невероятни, по-късно са се оказвали верни. Един пример за това предлага и античният писател-географ Херодот. Той пише, че фараон Нехо II през 2 век пр. Хр. е сключил договор с финикийски моряци като им е платил да обиколят с кораб африканския континент. Много изследователи смятат, че пътуването от 200 000 км с ветроходен кораб наистина се е случило. Като доказателство служат астрономически данни, дадени от Херодот. Той пише, че моряците по време на обиколката са видели слънцето на север. Това е възможно само в южното полукълбо. Защо тогава да не е възможно това, което важи за Херодот да важи и за Платоновата Атлантида? Ако преданието отразява нападенията на морските народи, тогава трябва да търсим руините на Атлантида в източното средиземноморие. Но археологически погледнато, мястото на Атлантида е все още бяло петно на картата. Мала Азия лежи върху почти непокътнати планини от културни останки. Анадола, люлката на металургията, родина на легендарните Крез и Мидас, крие безброй много тайни. Не по-добре е изглеждал и Хисърлъка – гол скосен хълм, в който преди 130 години Хайнрих Шлиман открива Троя. При разкопките си Шлиман намира само акропола на града с площ само 6000 кв м. Едва при следващи разкопки Манфред Корфман изважда на бял свят долния град. И тогава става ясно, че укрепленията на столицата се разпростират поне на площ от 300 000 кв. м. Въпреки интензивното търсене, все още не е намерена външната градска стена.

Очевидно една метеорологическа особеност допринася за временния успех на троянците. За мореплавателите от бронзовата епоха било невъзможно да прекосят Дарданелите поради силния северен вятър. Неотдавна британският приключенец Тим Северин успя да покаже колко е трудно да се прекоси тесният ветровит проход като построи копие на микенска галера, дълга 16 м, с двадесет гребци и единично платно. С нея той се опита да мине по следите на аргонавтите и да прекоси Дарданелите. Точно при Троя приключенците бяха многократно отвявани преди най-накрая да успеят да се преборят с вятъра като плават срещу течението. Това е знаел и цар Приам – столицата му е разположена на кръстопътя между Европа и Азия и тъй като е контролирал протока при Дарданелите, е държал монопола върху търговията по него време. Оттам минавал пътя на търговските кораби, пренасящи калай от Казахстан и Узбекистан в средиземноморието. А по това време калаят бил ценен метал за изработването на бронзови оръжия. Ясно е, че богата столица на трансконтинентален стоков обмен се е нуждаела от монументално пристанище. За тази цел Атлантида според Платон е имала изкуствена лагуна и вътрешно пристанище. Корфман не одобрява тази теория. Той смята, че е абсурдна. Неговият противник Цанигер иска да докаже своята теза заедно с федералното дружество за геодезия и суровини като претърси подробно с магнитометри равнината на Хисарлъка. В момента се нуждае от разрешение за полет. Вече са в контакт с геоложката служба в Анкара и през март месец ще водят преговори с турските власти. Ако всичко мине гладко, през септември екип от петима учени ще поеме в посока Анадола.

Особено интересен ще е полетът над откритото езеро, разположено перпендикулиарно на крайбрежните планини. То се намира на дълбочина 30 м и е дълго 500 м. Същият херкулесов труд преписва Платон на атлантите, които направили канал през високите скали, за да осигурят вход към вътрешното пристанище. За жалост каналът е прекалено тесен, за да могат да минават кораби през него, но в своята най-нова книга Цанигер има нова идея за тесния канал. Най-вероятно корабите са били повдигани с въжета над канала. Тази идея Цанигер е взел от епизода с фаеките в „Одисея”, където се описва как кораби се вдигат върху рампа и се спускат в лагуна от другата страна на хълма. Наистина в Античността е имало такива съоръжения. Най-дългото от тях минава през тясната част на Коринт. Хидролози-професионалисти смятат, че идеята на Цанигер е възможна. Строителите от времето на бронзовата ера са създали такива фантастични водни съоръжения, че подобен сценарий изглежда лесно изпълним.

 


 





Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: denica1
Категория: Забавление
Прочетен: 19856
Постинги: 7
Коментари: 3
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031